Съгласи се

Не вярвах. Не вярвах, че ще се съгласи. Толкова лесно и неохотно. Но... неочакваното е най-хубаво, нали?

А всъщност са малко хората, които биха се съгласили на нещо такова.

Е, тя се съгласи и слава богу.

Та ето ни и нас. Вторник, сутринта в 6:15. На една извънградска поляна. Далеч от битовизма и всичко „нормално“ . Крачещи един към друг.

Беше облечена в черна дантелена рокля, не по тялото, леко разперена от кръста надолу. Имаше лек вятър и едва сега забелязах хубавите и крака. За малко да се разубедя и да си тръгна. Но тя вече се бе съгласила.

Беше без грим, напълно естествена. Денят започваше с парадокс, имайки предвид неестественото, което предстоеше. Лицето и се усмихваше, като че ли искаше да ме разубеди. Но това нямаше как да се случи.

Аз не чувствах нищо.Просто вървях към нея облечен в панталона от бала и риза с навити ръкави. Имах надпис на дясната ръка „Le temps detruit tout”, исках слънцето да го види. Това вече се беше случило... поне за мен. За нея или за него можеше никога да не се случи. Но кои са те в крайна сметка ? Тук става въпрос за мен!

Ето ни на десетина метра един от друг. Тук вече не издържах и се усмихнах. Беше прекрасна и нямаше какво друго да сторя. Осем метра,пет,два...

-         Здравей, готова ли си наистина ?

-         Стига да не те е страх.

-         Заповядай.

Подадох и револвер, имах един и за мен. Дуел в двадесет и първи век,пфуу!

Погледнах я за последното в очите и се обърнах.

Започнахме да броим. Нямахме секунданти. Нямахме и сеирджии, което в интерес на истината май е същото.

Бавни крачки, почти недокосващи земята крака.

Десет!

Обърнахме се и...БУМ!

Зад нея падна птица, а пред нея аз.

-         Благодаря.- промълвих и затворих очи

Така говорех пред него. Спокойно,без емоция,със студени очи.

-А сега Луци, стани от креслото ми... моля.

И той се съгласи.